Приемането на пръстовите отпечатъци като доказателство и митът за тях
В продължение на епохи учените разглеждат любопитните вълнисти чертички, които украсяват върховете на пръстите им. През 1788 година ученият Д. Майерс декларира, че те наподобяват неповторими и че „ подреждането им в никакъв случай не се дублира при двама души “. Това е забавно наблюдаване, само че и такова, което остава латентно, до момента в който обществото от 19 век не стартира да се бори с възникващ проблем: Как да потвърди, че хората са тези, за които се показват?
Носенето на публикуван от държавното управление документ за идентичност към момента не е нормална процедура, както написа Колин Бийвън, създател на „ Fingerprints “. Градове като Лондон процъфтяват, пълнят се с всевъзможни непознати и надлежно с закононарушения. Голямото разгръщане на популацията попречва способността на служителите на реда да си правят работата добре, защото в случай че не разпознаят нарушителите по външен тип, те имат малко надеждни способи за инспекция на самоличността. Тогава еднократният извършител би получил леко наказване, а нормалният нарушител би получил доста по-строга присъда със затвор. Но по какъв начин би могла полицията да ревизира дали причинителят, който е заловила, е бил залавян и преди – когато рецидивистите са хващани, те просто казват подправено име и настояват, че това е първото им закононарушение.
Изправена пред този проблем, полицията тества разнообразни тактики за идентификация. Фотографските фотоси оказват помощ, само че в списък от такива е мъчно да се търси. През 80-те години на 19 век френски полицейски чиновник на име Алфонс Бертийон основава система, в която се снемат 11 телесни измервания на обвинения, само че тя е неуместно мъчно да се приложи правдиво.
Колко надеждни са обаче отпечатъците и могат ли да се трансформират? За да схванат това, Фолдс и някои от учениците му изстъргват върховете на пръстите си… с цел да открият по-късно, че отпечатъците им израстват по същия метод. Когато пък изследва развиването на децата в продължение на две години, докторът открива, че отпечатъците им остават същите. Към 1880 година той към този момент е уверен в уникалността им, и написа писмо до списание Nature с аргумента, че отпечатъците могат да бъдат меродавен метод за полицията да откри идентичност.
Други специалисти също подкрепят концепцията – и започнаха да се пробват да основат метод за категоризиране им. Разбира се, пръстовите отпечатъци са чудни на доктрина, само че могат да бъдат в действителност потребни, единствено в случай че има способ за бързо търсене.
Пробивът в тази посока идва от Бенгалия, Индия. Азизул Хаке, ръководителят на службата за идентификация в локалното полицейско ръководство, създава елегантна система, която категоризира отпечатъците в подгрупи въз основа на техните видове шарки. Тази система работи толкоз добре, че един служител на реда може да откри съвпадане единствено за 5 минути – доста по-бързо, в сравнение с лишава на някои търсенето в системата с телесните измервания на Бертийон. Когато Хенри показва системата си на английското държавно управление, чиновниците са толкоз впечатлени, че го направиха помощник-комисар в Скотланд Ярд през 1901 година
В рамките на няколко години отпечатъците се популяризират по целия свят – те, за разлика от нестабилните свидетелски показания на очевидци, са непроменяемо достоверни, както прокурорите и професионалните, които ги употребяват, стартират да настояват.
Престъпник, който е премахнал отпечатъците си
И въпреки всичко излиза наяве с течение на времето, че дактилоскопичните отпечатъци не са толкоз солидни, колкото допускат почитателите им. Полицейските специалисти постоянно афишират в съда, че „ няма двама души с идентични отпечатъци “ – макар че това в никакъв случай не е било потвърдено или даже деликатно проучено. (И към момента не е потвърдено.) Oтделно от това, органите на реда (като всички хора) понякога вършат неточности и правят небрежна работа.
Независимо от това, надеждността на отпечатъците през днешния ден рядко се слага под въпрос в актуалните съдилища. Едно изключение е Спенсър Летс, федерален арбитър в Калифорния, който през 1991 година се усъмнява в анализаторите на пръстови отпечатъци, които свидетелстват в развой за банков грабеж. Летс е учуден да чуе, че стандартът за обявление, че два отпечатъка съответстват, варира доста от окръг до окръг и не приема пръстовите доказателствата от този развой. „ Не мисля, че в миналото ще употребявам отпечатъци за показания “, сподели той в съда, като звучи учуден. „ Вярата ми е разтърсена. “ Но за други съдии вярата към момента е там.
* * *
За съпоставяне, идентификацията посредством ДНК получава малко по-високо равнище на песимизъм. Когато е открит за първи път през 1984 година, изглежда толкова прецизен способ, чак научно-фантастичен. Алек Джефрис, откривател от Университета в Лестър в Англия, създава метод да проучва части ДНК и да сътвори изображение, което съгласно него има огромна възможност да бъде неповторимо. В ярка проява на своята идея той открива, че спермата на две жертви на ликвидиране не е от обвинения, който полиция е задържала.
ДНК бързо печели известност за подкрепяне на освобождението на непозволено обвинени: Всъщност планът с нестопанска цел Innocence Project го употребява, с цел да освободи над 360 пандизчии. До 2005 година списание Science споделя, че ДНК анализът е „ стандартът “ за криминалистични доказателства.
И въпреки всичко идентификацията посредством ДНК, сходно на пръстовите отпечатъци, може да бъде податлива на неточности, когато се употребява повърхностно. Един от проблемите, отбелязва Ерин Мърфи, професор по наказателно право в Юридическото учебно заведение в Ню Йорк, е „ примесите “: Ако полицията извлече генетичен материал от мястото на престъплението, съвсем несъмнено е, че ще съберат освен ДНК на нарушителя, само че и от други хора. Разграничаването е изключително предизвикателство за простите принадлежности за ДНК идентификация, които от ден на ден се употребяват от локалната полиция. Машините в действителност не са проектирани да се оправят със комплицирания състав на пробите, събрани на полето, споделя Мърфи – макар че някои служители на реда ги употребяват тъкмо по този метод.
